|
|
Златно правило № 1. Безусловна любов
Какво е безусловната любов?
Какво изобщо е любовта към детето? Кога идва тя?
Може ли изобщо мама да не обича детето си? Не се плашете! И не бързайте да възразявате!
Майчината любов, действително, не се ражда заедно с детето. Много майки в първите месеци от живота само се учат да обичат това дребно (даже ги е страх да го вземат) и неразбрано, вечно плачещо същество, което донася само дискомфорт и неприятности.
Малко майки биха казали това на глас! Обаче понякога им се иска да треснат с нещо това врещящо изчадие...
Не трябва да се обвинявате, ако изпитвате нещо подобно. Ще ви кажа на ушенце, че всички-всички майки поне веднъж са изпитвали това чувство. И за това даже има основания! По време на бремеността жената е била заобиколена от всеобщо внимание. На раждането на детето също всички се радваха, но ето дойде ежедневието, всички роднини са вечно заети с тяхна си работа. И никой няма да помогне на майката! Възниква усещането, че на никого не е нужна с това дете. Всички имат собствен живот, а ти седиш тук с това същество, завързана, като към легло на болен... не можеш да излезеш, да се разходиш, или да поплачеш на воля...
Всичко това се нарича "следродилна депресия". И се случва в различна степен почти на всички. Особено с първото дете. С последващите деца, разбира се, по-рядко и не толкова изразено, и повече се отнася към себе си, нещастната и към мъжа - такъв - някакъв... Детето, като ангелче вече стой над тези преживявания...
Общо взето, любовта към детето не винаги се ражда още в коремчето. Всъщност - много рядко се случва така.
И любов към детето си започваш да изпитваш постепенно! Това не е като искра -хоп и обичам!
Тя идва на вълни, насъбира се, налива се със сок, като зряла ябълка, закрепва, като набиращ сила вятър!
За това не е нужно в първите месеци да се изпитват огризения на съвестта за това, че "съм лоша майка, аз не обичам детето си, а другите веднага обичат"...
Когато първите емоции изстинат, ще мине депресията, мама ще свикне с мъника и вече ще го разбира, ще чувства, какво му е нужно, животът ще изглежда не толкова мрачен, а детето - не толкова пискливо!
А когато то започне да се усмихва със своята трогателна беззъба усмивка, забравяш за всичко! За болката в гърдите, за безсънните нощи, за честите викове и колики.
Ето тук започва да се събужда и окрепва любовта. Аз не твърдя, че за всички е точно така. Но за много - да!
Минава година и половина в пълна любов и трепетна идилия. Отново, не за всички! За някои виковете са от раждането и до училище и по-натам...
Но повечето деца след 3-4 месеца стават спокойни и до година и половина се държат просто прекрасно!
И изведнъж се започва: "Това не искам! Това няма! Дай ми това или ще викам!" Какво е това?! Такова добро и мило същство беше! И изведнъж сякаш са го подменили!
Това е второто и най-сериозно изпитание за майчината любов. Ето тук започват концертите и спектаклите!
"Ах, ти така? Тогава, аз ще ти..."
"Ах, той прави всичко напук? Сега ще види! Ще го изплаша, ще го сложа в ъгъла!"
А къде е любовта? Къде е тя в този момент? Обичате ли детето си? Или все пак не?
И ето мама не издържа за пореден път. Нахвърля се на детето, наплясква го или го дърпа за ухото или за косата. Или просто му се развика и го изпъжда в коидора - да се навика там, докато мама се успокои...
Демек, "сега не искам да те виждам" (детето възприема като "сега не те обичам")... Ами детето? То моли! Нали така?! То ще поплаче и ще се хвърли на шията на мама!
То безусловно обича майка си! Просто защото я има! (спомнете си децата от детските домове, които никога не са виждали майка си, но я обичат само за това, че тя е майка им и някъде на света просто я има!)..
Де да можем да се научим да обичаме ТАКА, както ни обичат децата ни!
Или поне да не разрушаваме с поведението си тази безусловна любов!
Как разрушаваме любовта
Разрушаваме любовта на детето към нас не само с това, че му се караме, викаме, наказваме го... Животът се състои от много дреболии, които разрушават любовта на децата към родителите! На нас тези дреболии ни се струват невинни! Но те постепенно подкосяват основата на любовта на децата към нас. И към тийнейджърска възраст може нищо да не остане!
Децата мислят по-различно от възрастните - образно, цялостно, нелогично. И образът повече ги плаши и разочарова,отколкото може да ни се стори...
Представете си колко емоции и впечатления получава детето, когато вижда, как мама вика на продавачката, която ви лъже откровено, или на лелката на бензиностанцията, която се бута пред вас, а вие закъснявате....
Как "мило" разговаряте по телефона със своята майка? А то всичко чува - вашето дете!
И още една картинка за впечатлителни деца - мама с маска на лицето броди из къщата в измачкан халат. Може ли да се обича такава майка?
А пийнала мама? Ужас! Човек даже след чаша вино силно се променя (без да го забелязва). А след две - мама вече не е мама, а някаква странна лелка! За много деца празниците винаги са мъчение и срам, терзания за мама!...
Любов или манипулация?
Но да продължим разговора за нашата любов към детето.
И така, ние все някак се справяме с кризите във възрастта. С кризата на 1,5-2 години (ах какви ужасни са тези две-годишни!), която плавно преминава в кризата на третата години и завършва на около 3,2- 3,6... Детето тогава е спокойно, уравновесено, мило, понякога даже послушно....
Но типът отношения между мама и дете като цяло вече е формиран. И тези отношения са манипулация...
Детето е направило нещо неправилно? В отговор му давате своето пренабрежение (това е когато мама не говори с детето цял ден, или се е затворила, оставила го е и си е отишла!) или наказание.
"Обича ли ме моята майка?", - мисли детето. - "Коя изобщо е тя? Добра ли е или лоша? Добра фея или обикновена баба яга?" (помните ли, че детето живее в свят на образи?)
И ето детето започва да изпитва мама, да проверява любовта й - има ли я.
А още детето се опитва да се научи да управлява мама! И още как? Нали по друг начин с нея не може...
Ако мама обичаше и беше на страната на детето, тогава с нея щяха да могат да се споделят преживявания, да се разват проблеми, да й се повярва... А реално мама става враг. Или просто човек от другата страна на барикадата.... И в крайна сметка имаме цял букет от тийнейджърски проблеми. А коренът им е в детството, когато детето не можеше да разбере, обичаме ли го или не.
Всячески изпитвайки ни, децата просто искат да се убедят, че ги обичаме! И да проверят, има ли нещо, което ще разруши любовта ни?
"Пропусках училище? Сега мама със сигурност не ме обича!" Или: "Счупих чашата, не научих стихотворението" и т.н..
А може би си струва да показваме любовта си на детето винаги? Не да го хвалим, разбира се, за провиненията, но и да не го лишаваме от любов?
А може би те ще започнат да я ценят? Тази същата любов!
Ще се страхуват да огорчават, няма да искат да ни натъжават? Мислите, че това е фантастика! Изобщо не е !
В семействата, където отношенията между децата и родителите са хармонични, за децата най-голямата беда е: мама ще се разстрои! Няма да се обиди, няма да се кара, а именно ще се натъжи.
А това скъпо струва! Повярвайте!
А още ще погали мама,и ще я целуне, ще й каже, че много я обича! Представете си, как може да решатате проблемите - вместо традиционните изяснения....
А главното е, че злобни повторения на постъпките няма да има! Е не може мъникът след това да направи нарочно същото! А ако случайно, по невнимателност направи нещо, което е обещало да не прави, то ужасно ще се притеснява заради това....
Излиза, че родителската любов това не е "даденост". Постепенно се учим (или не се учим на любов), безусловна родителска любов.
И децата можем да научим на любов, както учим на всичко останало!
Това, как родителите общуват един с друг и с децата си, създава основата за възприемането на любовта. Създава любовта в бъдещото му семейство!
Ако на децата им викат и ги бият, то те неизбежно ще смятат, че това е допустимо за обичащи се хора поведение - да викат на някой и да го бият.
А какво е по-важно от любовта, семейството, децата? По-важно от семейното щастие? Нито кариерата, нито богатството - нищо не е нужно на човек, ако не е щастлив в любовта, в семейството, ако той е в лоши отношения със своите порастнали деца.
Та нека да учим децата да обичат, да ценят любовта, да ценят близките, любимите хора, докато децата са още малки.
Учете децата и с пример, и със своето отношение към тях.
Любовта си трябва да проявяваме не само с постъпките си, отношението си към проблемите, капризите....
Трябва да говорим за любовта си на детето! Трябва задължително да го взимаме на ръце, да го прегръщаме, галим, целуваме.
Без това детето няма да порасне щастливо!
А и психичното здраве, характера, навиците - всичко това се залага при наличието или отсъствието на прояви на любов по много различен начин!
За съжаление, в живота много често се налага да чуваме ужасни спекулации с любовта. Сякаш любовта е такова нещо, като телевизор, и може да се включи или изключи...
Фрази от типа:
"Не ме ли обичаш? Защо не ядеш? Аз приготвих тази каша за теб!" или "Ако не ядеш , няма да те обичам!".... И така нататък - в различни вариации...
Баби бъркат с това, лелки всякакви, а и майките често! Но с любовта не може така! Ако ти обичаш детето, то го обичаш. Даже ако прави бели, не яде каша, лошо спи и т.н.
А още много често се случва така: майките питат децата си: "Обичаш ли ме!?", - сякаш се съмняват! И детето прави всичко възможно, за да докаже, че обича. За да не се съмнява мама!
Това с нищо не е по-добро, отколкото да казвате: "Аз те обичам, ако ядеш"....
С една дума, не правете любовта обменна валута.
И не давайте на детето нито за секунда да се усъмни в любовта ви!
За нас ти си най-добър от всички.
Това е най-силната любов на света. Смята се, че родителската любов е свещена, благородна, безкористна, но, достатъчни са ежедневни наблюдения за да забележим, доколко детската любов е по-съвършена от родителската. Това е щастлива, неудържима, безоблачна любов, преизпълнена с доверчиво обожание и вяра в съвършенството на любимото същество. Имам предвид мъниците, които още не обременени с личен опит. За тях светът изобилства от възхитителни, осезаеми неща и е изпълнен с полубогове-родители, които хранят, съгряват, учат, преодоляват всякакви трудности, лекуват, отстраняват острите ъгли, предотвратяват падението, поощряват и наказват, даже порицават, и удрят предмета, в който си се ударил.
Това поразително доверие е непоколебимо, докато не предаде някой от възрастните, и детето не забележи това. Тук ни очаква опасност! Резултатът се проявява не веднага, симптомите му са различни: мъникът не се радва на пристигането на възрастния, както преди, напротив, разваля му се настроението, той се крие, става срамежлив и плашлив. Забелязваме първата, незначителна лъжа - следствие на неясно или несправедливо наказание! Не успяваш да се обърнеш, а първата тайна е поверена не на родителите, а на връстника: детето вече знае от опит, че родителите са неделикатни, могат да му се присмеят.
Подобни промени се наслояват често неосъзнато, въпреки че се случват и горчиви открития, разочарования, когато, например, става ясно, че възрастните са скандални, злословят за хората.
Детето разбира това значително по-рано и дълбоко, отколкото е прието да се мисли, и го преживява по-силно, отколкото предполагаме, въпреки че се смята, че то е още прекалено малко и нищо не разбира.
Когато детето, по мнение на родителите, достига възрастта, когато започва да се вслушва в речта на възрастните, чуват са пагубни стереотипни фрази: "На децата не им е разрешено да слушат разговорите на възрастните..", "Това не е за детски уши...", "Излез, с баща ти трябва да поговорим..."
В малката глава приижда сянката на съмнението, за сега само сянка (но как ранява тя!) - присъствието му е тягостно, изморително....
В паметта изникват други фрази, които то по-рано бе пропускало: "Не, не мога, няма на кого да оставя децата", "До колко съм изморена от тези деца, нямам сили!", "Когато нямах деца, можех да си го позволя..."
Уважавайте личността на детето
А може ли детето да започне да използа родителската любов? Да я експлоатира? Разбира е, това може да стане. И всичко зависи от това, създадена ли е в дома поверителна обстановка. Ако мама и децата са от различни страни на "барикадата", то, разбира се, детето може да започне да използва хитрости и уловки.
И възниква това точно тогава, когато децата чувстват неискреността на възрастните по отношение на тях.
Честността, искреността, уважението на личността на детето е залог за доверителни отношения.
Неискреността на отношенията възниква тогава, когато родителите обмислят, каква линия на поведение да изберат за детето. То ест решават, как трябва да изглеждат пред детето.
А това е грешка! Не трябва да се опитвате да заемете някава линия! Това именно не е искреност!
Трябва да бъдете самите себе си и с детето също.
Може да работите над себе си, да се променяте към по-добро.
Трябва да се придържате не към "принципите на възпитание", а принципи за живот. Тогава всичко ще е честно. Детето не е "обект на възпитание", не е "опитно зайче", не е "пациент" - той е човек, той ви е приятел - и в бъдещето, и вече сега. Просто е малко на ръст и още нещо не знае в живота!
А представете си, че избирате, каква линия на поведение (даже не възпитание, което изобщо би било странно!) да изберете при общуване с приятелка....
Представихте ли си? Какво общуване ще се получи?
|
Добри родители ✿ Щастливи деца 
